Цветовете на Антилопата
Изтегли материала като е-книга
Най-известният, сниман и посещаван каньон в света е Гранд Каньон, но след едно елементарно търсене в Гугъл се оказва, че той е само един от стотиците каньони в тази част на Северна Америка, които си струва да се посетят. И сред голямата конкуренция изпъква едно невероятно съчетание от скали, вълни, цветове и сенки. Едно произведение на изкуството, създадено от водата и вятъра, за което не важат природните закони на гравитацията. Място, в което антилопите са жълти, червени, виолетови и сини.
Каньонът на антилопата се намира в щата Аризона, на 12 км от гр. Пейдж. От двете страни на пътя се редуват червени скали с червеникава пръст и рехава растителност, а в далечината се издигат зелено-червени планини.
Това са земите на индианците навахо. Имената, които те дават на двете части на каньона са описателни - "Мястото, където водата тече между скалите" и "Спираловидни скалисти арки". Днес, ние ги наричаме малко по-прозаично - Горен каньон на антилопата (Upper Antelope Canyon) и Долен каньон на антилопата (Lower Antelope Canyon). Новите наименования идват от това, че стада от вилороги антилопи са търсели вода и паша около каньона през зимата.
Във фотографските форуми се води безкраен спор кой от двата скални процепа е по-добър обект за снимки, кой сезон, ден и час са най-подходящи. Всеки екскурзовод има готов отговор "И двата каньона, по всяко време.". Няма нито един ден, час или минута, в която светлината да остане постоянна. Съответно променя и скалите, които докосва и всяка следваща снимка е уникална и невъзможно да бъде повторена.
Горната антилопа е известна с вертикалните слънчеви лъчи, които проникват през процепите. Най-доброто време за улавянето им е около обяд. Каньонът е равен. Недостатък е, че входът и изходът са на едно и също място и групите трябва да се разминават.
Долният каньон е известен с виолетовите нюанси, които светлината изтръгва от скалите, особено сутрин, когато слънчевите лъчи падат под определен ъгъл. На места дълбочината му е до 46 метра, така че има слизане и качване по метални стълби.
След наводнение през 1997 година при което загива цяла група туристи, има забрана за самостоятелни посещения и в каньоните се влиза само с водач и група. Има две фирми, които организират посещения и предварителните резервации са желателни, особено за пролетния и есенния сезон. Цените са между 45 и 80 долара за регулярно посещение, в зависимост от часът на влизане и двойно повече за фотографски тур, които трае два часа и по време на който може да се използват стативи. Цените са високи, защото парите се делят между индианското племе, чиято собственост е каньона и собствениците на земи, през които минава пътя.
Всъщност фирмите връщат парите дори на самия вход на каньона, ако някой прецени че е прекалено клаустрофобично или трудно. Също така си запазват правото да отменят посещенията, ако има изгледи за наводнение (последното голямо наводнение през 2004 г. е затворило каньона за пет месеца) или е прекалено горещо (в Аризона температурите през лятото достигат до 47 градуса).
Стига се до малък паркинг с няколко малки сгради, където се проверяват билетите. Желателно е да се пристигне тридесет минути преди резервирания час.
Зад оградата червеното на пустинята опира в синьото на небето...
След проверката на билетите се тръгва по път, който сякаш не води до никъде.
Минава се покрай камъни - някои изваяни от природата, други подредени от човеците и все още нищо не подсказва къде е каньона, или поне входа или изхода му.
Едно червено море, чийто вълни не мокрят краката на нагазилите в него...
След няколко минути се вижда и входът към Долния каньон, който представлява малка площадка, с перила и стълби водещи в тесен процеп надолу. Нищо друго не подсказва откъде се влиза в подземния свят на Антилопата. Тук се изчаква предишната група да се отдалечи достатъчно и се изслушна кратка лекция за възникването на каньона. В продължение на столетия водата и вятъра са ерозирали пясъчника, особено при сезонните наводнения. Дори и сега този процес продължава.
Въпреки предупрежденията, стълбите са стабилни, удобни и лесни за слизане и човешката змия бързо се спуска надолу.
За броени минути ослепителното аризонско слънце остава горе, пращайки само някои от лъчите си до долу.
Първата мисъл може би е "Ама то не е било фотошоп...". Втора мисъл няма, защото Антилопата намята кожата си около групата и всички се потапят в нейния свят.
Водачът помага на всеки да направи настройките на телефона си така, че да се засилят виолетовите нюанси, насочва вниманието към интересен кадър или ефектна скала, но това наистина не е необходимо. Линиите, цветовете и формите са прекрасни на живо дори повече, отколкото на екрана на телефона.
Един свят, в който слънчевите лъчи падат отгоре, но вълните сякаш се надлъгват с гравитацията.
Следват малки стълби на още няколко места, колкото да напомнят, че престоят в това подземно царство е само около час. Може би малко повече, защото водачът трудно успява да накара хората да вървят напред. Всеки иска още един поглед, още една снимка, още един спомен...
Като това небесносиньо водно конче, което гледа отгоре...
Или този кръгъл басейн, от който започва финалното изкачване към светлината...
Между червените скали аризонското небе изглежда още по-лазурно.
Време е за раздяла с Антилопата и за изкачване на последните стълби към светлината.
Изходът се оказва тесен процеп, покрай който се минава на влизане и който остава абсолютно незабележим, докато не почват да се излизат един по един хората.
И ако някой попита наивно водача "Как хората са попаднали на този тесен процеп, така че да разберат че има каньон отдолу, той ще се подсмихне хитро и ще отговори "Индианците винаги са знаели, какво има тук. И са се криели от белите хора."
В днешно време стотици хиляди хора също се крият в този процеп. Крият се от скучното ежедневие и от еднообразието, за да намерят много красота и цветове, които да отнесат вкъщи. Подаръкът от Антилопата!
© Яница Илиева
© Български турист
